Регионална библиотека “Н. Фурнаджиев”

интерактивна система

Избери друго

ДИМИТЪР БОЯДЖИЕВ

Поетът Димитър  Иванов Бояджиев е първороден син в многочленното семейство на Иван и Екатерина Бояджиеви.  Едва тринайсетгодишен остава сирак и напуска училище, за да помага на майка си в издръжката на семейството. След една година  бояджийската им работилница е продадена и той се връща отново в класната стая. Завършва четвърти гимназиален клас и напуска окончателно училище.  От 1895 г.  работи като писар в Общинския съвет. Самообразова се, учи френски и руски език, пише стихове, превежда руския поет Семьон Надсон, сътрудничи на списанията “Ново време” и “Общо дело”. Дейността му е мотивирана от социалистическите идеи. В началото на 1902 г. по препоръка на Велчо Велчев е назначен за писар в МВнР. Константин Величков го привлича като уредник на своето списание “Летописи”, в което сътрудничи със стихове и преводи на Михаил Лермонтов, Иван Тургенев,Максим Горки, Леонид Андреев, Иван Бунин, Фьодор Тютчев.  Работи и за списанията  “Българан”, ”Слънчоглед”, “Съвременна мисъл”, “Наш живот” и др. На 01.01.1908 г. е назначен за чиновник в Политическия отдел на МВнР, а през август същата година по предложение на българския търговски консул в Марсилия Георги Вернаца, за и.д. секретар на Българското генерално консулство в Марсилия. През 1910 г. пет творби на Димитър Бояджиев, негова снимка и кратка биографична справка са включени в изготвената от Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов  “Българска антология”.  След силно драматично преживяване от личен характер се застрелва в квартирата си в София, като оставя две предсмъртни писма.  Преживе не издава книги. През 1927 г. е отпечатана неговата първа самостоятелна стихосбирка, под редакцията на Владимир Василев. Макар и да оставя след себе си малко по обем литературно творчество, Димитър Бояджиев е сред първомайсторите на елегията наред с Димчо Дебелянов. Лириката му художествено документира напразните усилия на поета да търси отдушник и утеха у любимата, да открие светлина и виталност в тази “паплач безобразна”, в този  “край на див, свиреп въртеж”. Символистичните навеи отстъпват пред психологически влъбената и емоционално наситена поезия. И макар да е неговата духовна биография, тя безспорно придобива онези обобщаващи характеристики на дълбоко интимна, на болезнено съкровена човешка изповед, в която жизненият порив е преждевременно угаснал.

Галерия